Може ли да се каже, че положителното мислене е свят на пожелателно мислене и е бягство от действителността? Или напротив – един усмихнат начин да я приемеш? Това е същественият въпрос. Доктрината на положителното мислене паразитира върху неотстранимата човешка надежда, върху една от добродетелите на богословска триада: вяра, надежда и любов.Тези три са едно, едно с три имена. Надеждата е дълбока духовна категория, изворна ориентация на човешкото същество. Надеждата умира последна. Надеждата не е оптимизъм, както си мислят, суеверна вяра, че „всичко ще се уреди накрая”, а интуитивно знание за ненакърнимия смисъл на живота, за неговия дълбок и тайнствен произход. Надеждата встъпва в правомощията си, когато нямаме основания за оптимизъм, когато сме „в ъгъла”. Надеждата е упование и смисъл в „безнадеждна” ситуация. Което означава, че надеждата е немислима без вяра, а те двете без любов. Любовта е абсолютното оправдание на живота, ултимативния му Смисъл. Бог е любов. Всяко дълбоко самоописание ни натъква на тази истина, чрез която човекът е жив независимо от това дали знае, не знае, или само се досеща. Но всичко това няма нищо общо с положителното мислене, в неговия банален и широко рекламиран смисъл. Положителното мислене не е тананикане, развеселена и игрива пошлост, а ориентация към Смисъл, естествен дебит на надежда.
Д-Р НИКОЛАЙ МИХАЙЛОВ

...и все пак по-добре с позитивни мисли и дебит на надежда,отколкото реалисти с примитивно мислене !